блог за музикална критика на Екатерина Дочева

„Челисимо“ – възможност за остров

September 29, 2025

За шеста поредна година в началото на септември, преди да е започнал официално концертният сезон, като продължителен ауфтакт (4 – 9 септември) към него се проведе фестивалът „Челисимо“, който е идея и реализация на известния български виолончелист Атанас Кръстев. Фестивалът е място за среща на челисти отвсякъде – от България, от чужбина, съвсем малки, млади и не толкова млади, ученици и учители, студенти и преподаватели, солисти и оркестранти. И публика, разбира се. Публика от интелигентни хора, които са се приближили до гласа на виолончелото, обичат да го слушат. Няма как да се пренебрегне колосалното усилие за осъществяването на тази среща и за популяризирането на вълнуващия мнозина инструмент и репертоара, създаден за него. Вълнуващо е също да наблюдаваш млади хора, обсебени от материята, които пристигат на вечерните концерти след целодневните си занимания в майсторските класове на „Челисимо“, свирили „до откат“ до преди началото на всеки концерт на учителите, които са ги слушали през деня. Във финалната вечер на фестивала ролите се смениха – учениците се качиха на сцената, учителите ги слушаха. Учителите тази година, както във всяка досега, са все имена на международната сцена – Разван Сума (1977) идва от Румъния, Денис Северин (1973) e от Швейцария, Драган Джорджевич (1978) от Сърбия, Вен-Син Йанг (1965) – Германия и Атанас Кръстев (1988) – България. Всички са активно концертиращи артисти и професори по виолончело в различни музикални академии, все хора с биографии.

Полезно е за наблюдаващия да има възможност да стъпи по-дълбоко във възможностите – познати и непознати на виолончеловия репертоар. И да проследява различните видове контакт с инструмента на всеки един от тези много сериозни и известни музиканти. В петте концертни вечери виолончеловият звук дефилираше с цялото си многообразие и привлекателност, създаван и произвеждан от изкусните майстори и техните млади ученици. Освен стандартния виолончелов репертоар, на фестивала прозвучаха и непознати класически композиции. Например вариациите на германеца Фридрих Дотцауер по дуета на Церлина и Дон Жуан из Моцартовата опера за две виолончели-соло бяха една от репертоарните рядкости, събрала в себе си тънкото преплитане на две звукови естетики, което само по себе си обогатява нейната същност и остроумието в подхода към различния тип вариационна фактура. Разван Сума и Атанас Кръстев истински се наслаждаваха на шансовете за съвместност в извайването на фразите и особено на спецификата на Дотцауеровия инструментален почерк, включващ характерна за времето си добавена сложност в техниката на лявата ръка и изисквания по отношение на щриховото разнообразие в тази, донякъде парадоксална в своя цялостен изказ композиция, звучаща с усмивка от деветнайсети век, която някак разширява границите на етюдната целенасоченост, характерна за този композитор. Още изненади имаше на техния концерт на 5 септември, като Романса за виолончело и пиано от Рихард Щраус с Разван Сума и румънския пианист Хориа Михаил. Сума разгърна, показа изцяло Щраусовата мелодична инвенция, с изискването за перфектна лъкова техника за безгранично легато във фразата. Освен с висотата на своя инструментализъм, Сума държеше вниманието на публиката с вдъхновение и с безупречен вкус. Още една рядкост показаха двамата с Кръстев и това бе Серенада за две виолончели и пиано на италианеца Алфредо Пиати (1822-1901). Излъчиха я като красива „матината“. В същата вечер чухме Унгарската рапсодия на Попер, която Сума изсвири с впечатляващо мащабен подход и великолепно детайлираната, наситената с нюансиращи идеи Соната „Арпеджионе“ на Шуберт с Атанас Кръстев и Хориа Михаил.
Преподавателят от университети в Женева и Берн Денис Северин бе решил да съчетае звука на своя инструмент с басо континуо-виолончелото на своята ученичка Магдалена Матич. Много интересна бе тяхната програма, насочена към съчетанието на барокови текстове (Бах, Вивалди) с Бокерини и Касадо. Северин и Матич разкриха автентичната красота на Сонатата за виолончело и басо континуо от Вивалди – изящна мелодика, която звучеше с особена за епохата си споделена интимност. А в творбите на Касадо – Сонатата „Nello stile antico spagnuolo“ и популярната пиеса „Реквиеброс“ известният виолончелист бе в компанията на пианистката Надежда Цанова, която отново демонстрира инструментална култура и партньорска гъвкавост. И отдавна е предпочитан камерен съмишленик за редица сериозни репертоарни идеи.

Бушуващ темперамент и ярко заявена екстровертност – така мога да дефинирам впечатленията си от концерта на Драган Джорджевич, който представи еталонните сонати за виолончело и пиано от Дебюси и Прокофиев. Тук не трябва да се пропуска и името на пианиста Симеон Гошев, когото чух за първи път на конкурса в Шумен през 2019 г. и никак не ми е чудно, че освен всичките кариерни стъпала, които е изкачил, от 2021 г. е официален артист на Бьозендорфер. Звуковата амалгама, която се получи от виолончелото на Джорджевич и пианото на Гошев рядко може да се чуе. До вибриращата, помитаща на моменти еруптивна енергия на челиста, артикулираната деликатност на клавирния звук добавяше необходимото умиротворение и дисциплина във фразата, също в динамичните решения, и „разказа“ споделеното различие в стиловото въображение. Така се откроиха безценни детайли от композиторския почерк. И този по-нестандартен подход привлече вниманието още от началото на концерта с Бетовеновите Седем вариации по „Bei Männern, welche Liebe fühlen“ – дуета на Памина и Папагено от „Вълшебната флейта“ на Моцарт, както и в плътната образност в Адажио и Алегро от Шуман. Такова съчетание на противоположен тип музиканти може да създаде проблем. Но тук очерта една по-богата палитра от разнородни, но допълващи се звукови идеи, изразени щедро и интригуващо от дуото с респектиращ технически ресурс.

Безспорно кулминацията в рециталните вечери бе последната, на 8 септември, когато дуетът Вен-Син Йанг и Емануил Иванов по един незабравим начин поднесоха своя прочит на музика от Менделсон, Шуман, Франк Бридж и Александър Черепнин. Вен-Син Йанг гостува за първи път на фестивала и многократно по медиите изказа своето възхищение от равнището на участниците в майсторските класове и от организацията му. Повече от 20 години той е професор в Академията по музика и театър в Мюнхен, а паралелно с педагогическата си дейност концертира активно и като солист на големи оркестри, и като камерен музикант. Той е сериозен разпространител на творби от съвременни композитори като Ариберт Райман и Исанг Юн. Репертоарът му е широко разположен във всички музикални епохи. Забележителен музикант е, свири с финес и елегантност, владее фантастично параметрите на звуковия обем, очевидно отдавна е отстранил изкушенията от (само) възможните ефекти на обилния, превземащ емоциите на слушателя виолончелов звук. Неговият е изящно филиран, много красиво събран, стилово изваян, подчинен на непрекъснато самонаблюдение. Бе великолепно допълван от Емануил Иванов, който влезе в реториката на Йанг с удоволствие и наслада от предложенията на виолончелиста. А това превърна рециталната им вечер в красиво, смислено и отдадено преживяване.

Тази година реших да посетя и концерта на избраните участници от майсторските класове, които професорите провеждаха през целия ден. Най-напред, неведнъж бе подчертано, че участват 32 малки и млади виолончелисти – което е своеобразен рекорд в историята на „Челисимо“. Но по-важна бе мълвата за високото равнище на учениците и за много интересните музикални подходи, които са изградили и демонстрирали пред преподавателите. От тях бяха избрани тринайсет виолончелисти за заключителния концерт на фестивала. Бих искала да подчертая, че всеки от тях сериозно е изпреварил степента на овладяване на инструмента, която се допуска за съответната възраст. Но музикалното присъствие на Наума и Сион Найман, на Рубен Майлер и на Йонатан Гросман (те бяха последните четирима в концертната програма) със, съответно, музика от Брамс, Золтан Кодай, Шуберт и Дворжак бе завладяващо.

Петте дни, които отреди „Челисимо“, благодарение на спонсорството на Национален фонд „Култура“ и на Столичната община, на своите участници сякаш ги пренесоха в една особена територия, създадоха им възможността да се почувстват единствени на своя остров, да общуват, да се слушат чрез своите инструменти и да споделят това с една аудитория, която преживява по особен начин всичко, което й казва гласът на виолончелото.